Малтретиране на деца
Малтретирането на дете събужда у нас чувства, чиято сила и обхват не може да се изрази. Вероятно това престъпление ни вълнува толкова лично, защото си спомняме какво е било да прегърнем собствените си деца за пръв път — поразителното чувство на любов и най-дълбокия родителски инстинкт да се грижиш, учиш и защитаваш. Това, че някой би наранил дете е шокиращо, почти невъобразимо. Това е върховна форма на предателство.
Обществото се обединява, надига се и изкоренява малтретирането на деца. Отново и отново ние виждаме цели общности да се мобилизират в търсенето на деца, заплашени от отвличане и малтретиране. Когато едно дете е в опасност, това става национална новина.
Но малтретирането на деца не винаги е било тема на националните медии. Това зло се таи в сенките, обикновено невидимо, почти винаги тъй ужасно, че не бива да се споменава. Още преди темата да привлече толкова внимание в САЩ, Гордън Б. Хинкли, бивш президент на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, публично заклейми малтретирането на деца като ужасно зло. В началото на 80-те години на миналия век той грабна мислите и чувствата ни, когато каза по време на една конференция, излъчена по света: “Радвам се, че наблюдаваме растящо обществено осъзнаване на това коварно зло. Използването на деца . . . за задоволяването на садистични желания е най-черен грях”.
Каква друга позиция би могла да заеме Църквата? Темата засяга същността на църковното учение. Малките деца са невинни и безценни в Божиите очи. Исус Христос е изживял някои от най-милите Си мигове с деца и отправя най-строги думи към хората, които ги малтретират. “А който съблазни едно от тия малките, които вярват в Мене, за него би било по-добре да се окачеше на врата му един воденичен камък, и да потънеше в морските дълбочини” (Матея 18:6). Освен това семейството е самата основа на Църквата. Децата посещават църковните събрания със своите родители. Църквата поощрява провеждането на семейна вечер веднъж седмично, при която всички други интереси биват оставени настрана, за да могат да се изгадят здрави семейни взаимоотношения. В семейството родителите черпят сила един от друг, за да се грижат за своите деца и да ги защитават, като осигуряват среда, където децата могат да растат и да се развиват в атмосфера на обич и подкрепа. Църквата осигурява място за събиране на семействата, възнамеряващи да отгледат децата си с духовни ценности. Както Църквата, така и семейството имат за най-висш интерес добруването на децата.
В този документ въпросът за малтретирането на деца е поставен от гледната точка на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Какво се прави, за да се предотвратява то? Какво прави Църквата за жертвите? Имало ли е съдебни процеси и решения и ако да, защо? Как се отнася Църквата към хората, които малтретират деца? В какво опитът на тази Църква се отличава от опита на други религиозни и светски организации и в какво си прилича? В следващите няколко страници се дава отговор на тези въпроси.
Защита на децата
Ролята на Църквата във войната на обществеността срещу злото на малтретирането е да научим какво можем да направим, да се заемем с проблема, ако такъв съществува, и да споделяме опита си с други също така мотивирани хора.
Кои са духовниците?
Църквата се ръководи от непрофесионално духовенство. Ръководителите на конгрегации в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни се наричат епископи. Епископите се избират от местните членове да служат като доброволци за около 5 години. Повечето от тях са живели в общността дълго време и смятат членовете в тяхната конгрегация за свои приятели и съседи. А повечето епископи имат и свои собствени деца, често малки, които ходят на църква и участват в дейностите й. Затова епископите вече са вложили много в сигурността и добруването на своята църковна общност. Когато човек, малтретиращ деца, заплашва сигурността на тяхната конгрегация, епископите нямат други съображения, финансови или някакви други, освен защитата на Църковното семейството така, както биха защитили своето собствено семейство.
Епископите не получават заплата, нито каквото и да било финансово възнаграждение. Нито пък са някакви изолирани членове на духовенство. В Църквата няма някакъв специален орден на духовенство, към който те да принадлежат. Епископите светии от последните дни живеят в общността и работят на някакво работно място точно като всеки друг член. Тъй като те се занимават с потребностите на своето епископско служение предимно в края на седмицата и вечер, те могат да се справят само ако призоват голям брой други членове на конгрегацията, които да им помагат.
Епископът може да бъде учител, лекар или бизнесмен. За да му помага, библиотекарка може да бъде помолена да преподава в Неделното училище за деца на 6-годишните. Някоя фармацевтка може да отговаря за организацията на децата от 3 до 11 годишна възраст. Тези призования са временни и често се менят, но всеки, който служи по покана на епископа, се очаква да живее според принципите на своята религия, в сърцевината на която е уважението към семейството и, естествено, децата.
Какво означават сановете?
Има и друга важна страна на непрофесионалното служение на Църквата, която е важно да бъде разбрана от адвокати, журналисти и други хора, имащи отношение към малтретирането на деца.
На практика всички активни членове на една конгрегация светии от последните дни имат някаква отговорност, за да помагат на епископа да върши работата си. При достойни мъже и момчета от 12 годишна възраст нагоре, всички са част от свещеничеството на Църквата. По принцип всеки дванадесет годишен млад мъж, който идва редовно на църква бива ръкоположен в сан дякон. Към 14 г. той ще бъде учител, а към 16 -- свещеник. Повечето възрастни мъже са ръкоположени за старейшини или висши свещеници. Да бъдеш ръкоположен в свещеничеството и да имаш сан свещеник, старейшина или висш свещеник обаче не дава на лицето никаква власт в конгрегацията, нито го прави ръководител. Останалите членове на Църквата не гледат на него с някакво специално почитание или уважение. Дори ако човек прекъсне всякакъв контакт с Църквата, той остава старейшина или висш свещеник дотогава, докато е член на Църквата.
От време на време във вестниците се появяват съобщения със заглавия “Мормонски ръководител обвинен в малтретиране на деца”. Някои юристи са наясно, че използването на наименования като “висш свещеник” създава впечатлението, че човек с голям авторитет е влязъл в конфликт със закона, увеличавайки така шока за съдебните заседатели и медиите. Подобно твърдение е лъжливо.
Участие на членовете за спиране малтретирането на деца
Една конгрегация на светии от последните дни е като голямо семейство, група хора, работещи заедно с нагласа за взаимна подкрепа. Църквата отдавна е насърчавала семействата да говорят за малтретирането на деца, да се образоват как да разпознават и предотвратяват подобни трагедии. От 1976 г. насам в изданията на Църквата са се появили над 50 съобщения и статии, осъждащи малтретирането на деца или информиращи членовете относно него. Църковните ръководители са говорили по темата над 30 пъти на излъчвани по света конференции на Църквата. Малтретирането на деца е тема на редовен урок, преподаван по време на неделните събрания.
Църквата е разработила също подробни материали за обучение и видеозаписи. Те се използват също и за обучение на църковни ръководители как да разпознаят и откликнат на подобно малтретиране. 24-часова гореща линия с професионални съветници осигурява специализирани мнения, така че местните ръководители да могат във всеки отделен случай да предприемат подходящо действие.
Накрая Църквата прави всичко възможно да може да укрепи семействата. Всеки човек и институция трябва да върши своята част, но в крайна сметка здравите, любящи и бдителни семейства са най-добрата защита срещу малтретирането на деца. Бившия президент на Църквата Гордън Б. Хинкли казва: “Всичко това ще се случва и ще става все по-зле, ако не се постигне съществено разбиране, да, здраво и ревностно убеждение за това че семейството е инструмент на Всемогъщия. То е Негово творение. То е също основната клетка на обществото”.
Да подадем ръка на жертвата
Някои критици на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни твърдят, че Църквата поставя нуждите на жертвите на последно място. По-крайни съобщения дори твърдят, че Църквата изолира жертвите, защото те са злепоставили нейни ръководители.
Тези критици представят вярата на Църквата наопаки. Да помагаме на жертвите е наша първа грижа. В самата природа на християните е да подават състрадателно и с обич ръка на всички, които се борят с мъките на малтретирането. Това е неделима част от служението ни. В Църквата жертвите могат да намерят духовно напътствие, което в крайна сметка води до изцеление чрез вяра в Исус Христос. На жертвите на малтретиране се предлага и професионален съвет, така че да могат да получат съдействие от най-добрите професионалисти, независимо от финансовите им възможности.
В официалното ръководство с инструкции за ръководители на Църквата е посочено, че първата отговорност на Църквата е да помага на хората, които са били малтретирани и да защитава тези, които биха могли да бъдат уязвени с бъдещо малтретиране.
Как Църквата прави това? От основаването й основните семейни концепции и учения на Църквата осигуряват тази подкрепа. Освен това през 1995 г. е създадена гореща линия, която дава на епископите незабавен достъп до професионални съветници, които да ги напътстват в защитата на жертвите на малтретиране. Епископите са добри хора, но за тях е невъзможно да разберат всички аспекти на малтретирането на деца, включително различните правни изисквания в различните щати. Нещото, което те могат да направят, е веднага да се обадят на горещата линия, когато някое дете е в опасност. Само с едно телефонно обаждане те могат да получат напътствие от улегнали професионалисти.
Например ако девойка уведоми своя епископ за малтретиране, първото му позвъняване е по горещата линия за източници за помощ на жертвата и предотвратяване на ново насилие. Ако инцидентът е криминален по същност, епископът получава инструкции как да го съобщи на властите. Не знаем друга Църква да осигурява професионална помощ за свещенослужителите, които да помагат на жертви на насилие 24 часа на ден, 365 дни в годината.
Това ефективно ли е? Да. Макар никоя система да не е безпогрешна, жертвите получават нужната им защита и грижа.
Президент Гордън Б. Хинкли в едно интервю с Майк Уолъс в предаването “60 минути” на CBS каза следното: “Дълбоко съм загрижен за жертвите. Сърцето ме боли за тях. Искам да направим всичко възможно да облекчим болката им, да изключим възможността това зло и нечестиво нещо да се случва. . . . Не знам друга организация по света да е взела подобни изключителни мерки, да се опитва по-усилено, да прави повече за справяне с този проблем, да работи по него, да прави нещо, което да предизвика промяна. Ние осъзнаваме ужасното му естество и искаме да помогнем на хората си, да им протегнем ръка, да ги подкрепим”.
Отношение към извършителя
Просто казано, Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни има нулева толерантност, когато става дума за малтретиране на деца. Когато има подозрения за малтретиране, Църквата напътства членовете си първо да се свържат с властите, след което със своя епископ за съвет и подкрепа. Църквата сътрудничи изцяло на силите на реда в разследване на инциденти на малтретиране на деца и осъждането на извършителите.
Членовете на Църквата, намерени за виновни в малтретиране на деца, са подвластни също и на Божиите закони. Президент Хинкли казва: “Ние желаем да помогнем на виновника, но не можем да толерираме греха, в който той може да е виновен. Където има престъпление, има и наказание”. Осъдените за малтретиране на деца биват отлъчвани от Църквата, възможно най-голямото наказание, което нашата религия може да наложи. Отлъчените членове не могат да участват в църковни събрания или да поемат каквито и да било отговорности в конгрегацията.
Могат ли хората, малтретирали деца, които изцяло са платили цената за престъпленията си според закона и са минали през труден процес на покаяние с местните църковни ръководители, отново да станат членове на Църквата? Да. Като християни ние вярваме в прошката. Но могат ли някога отново през живота си да служат на каквато и да било длъжност, която би ги поставила в пряк контакт с деца? Абсолютно не. Прошката не премахва последиците на греха. Защитата на семейството е първият принцип на Църквата.
От 1995 г. насам Църквата помества поверителна бележка в членския картон на членовете, които преди това са малтретирали деца. Тези картони ги следват във всяка конгрегация, където се преместват, като така предупреждават епископите да не ги поставят в досег с деца. Доколкото ни е известно, Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни е първата религиозна институция, създала подобен проследяващ механизъм. Ние считаме семейството за свещено и защитаваме децата. Това обяснява защо Църквата е една от малкото деноминации, които налагат формално религиозно наказание на обикновени членове (освен на официалните свещенослужители) за малтретиране на деца, вкл. сексуална злоупотреба.
Църквата прилага този механизъм за проследяване поради основните ни вярвания. Никой съд в САЩ не е държал отговорна някоя религиозна институция за това, че не е успяла да защити членовете си от малтретиране от страна на други членове. Ако това стане, религиозните институции ще се превърнат в полицейски, а ръководителите им в служители на силите на реда. Църквата доброволно наблюдава зорко членовете си не заради закона или от страх от съдебно наказание, а поради собствената си загриженост за децата и семействата.
Задължението да се докладва
В същността на много правни спорове е кога и дали е направено предупреждение за възможно малтретиране или за насилник. Ръководителите на Църквата следват закона относно кога и как да съобщават на официалните власти за малтретиране на дете.
Най-трудният морален въпрос е дали един епископ следва да сподели с официалните власти информация за малтретиране, получена от него в поверителния контекст на личната изповед. Освен трудния религиозен въпрос някои църкви и професионалисти вярват, че ако се застави духовенството да докладва за личната изповед, това ще направи по-малко вероятно насилниците да идват да търсят помощ. По-вероятно е те да продължат да насилстват. Други спорят, че силите на реда трябва да бъдат бързо информирани поради високия риск от повторни нарушения. Няма консенсус по този труден въпрос.
Сложността на този въпрос е отразена в голямото разнообразие на щатските закони за докладване на престъплението. Двадесет и три щата имат закони, задължаващи духовенството да докладва само когато информацията не е поверителна. В тези щати например духовник, който научава за насилие в поверително общуване, примерно при изповед, няма правно задължение да го съобщи на властите, докато духовник, който лично е наблюдавал малтретиране или има независимо основание да подозира такова, е длъжен да уведоми властите. В девет други щати духовенството е задължено да докладва малтретирането на деца независимо от обстоятелствата. А в оставащите 18 щата и окръг Колумбия духовенството въобще не е длъжно да съобщава за малтретиране на деца.
Епископите в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни са учени, че имат две основни отговорности, когато научат за случай на малтретиране на дете. Първо, те трябва да защитят жертвата. Второ, те трябва да държат извършителя отговорен за действията му. Дори в щатите, където поверителността на изповедта не изисква духовенството да докладва, епископите правят всичко възможно да предотвратят ново малтретиране. Полага се всяко усилие насилникът да се убеди да поеме отговорност за действията си, включително да се обърне към властите. Самият факт, че някой е отишъл при епископа си за изповед прави по-вероятно един уважаван църковен ръководител да може да въздейства на този човек да постъпи правилно.
Когато се стигне до съд
Дали Църквата някога е била съдена по случаи на детско малтретиране? Да. През изминалото десетилетие Църквата е била обект на дела, когато това е било предпоставяно от същността на исковете. При всички случаи Църквата предлага съвет на жертвата.
Детското малтретиране обаче не е проблем само на църквите. То е социален проблем и подобно на останалата част от обществото, разбирането от страна на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни на всичките му аспекти се задълбочи от началото на 80-те години, когато детското малтретиране започна да се очертава като сериозен проблем. Оттогава Църквата се сблъсква с една дилема. Как да защити своите деца, да се отнася с извършителите и в същото време да се защитава в съда, когато обвиненията са подвеждащи и случаите не са състоятелни?
В опит да се поставят в по-добро положение пред евентуалните съдебни заседатели неколцина адвокати стигнаха дотам да обвинят Църквата, че умишлено предоставя убежище за насилниците. Подобни обвинения са невероятни за ръководителите и членовете на Църквата и са напълно несъстоятелни. Твърдението, че ръководителите на Църквата биха дали убежище на насилник сред тях, излагайки на риск собствените си деца, е абсурдно.
Нека погледнем на това в перспектива. Стотици дела за малтретиране на деца биват завеждани всяка година срещу църкви в САЩ. Макар дори и един случай да е твърде много, относително малко дела биват завеждани срещу Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни — далеч по-малко, отколкото би могло да се очаква при нейните над 6 милиона членове в САЩ. Една от причините за това е настоятелното усилие на Църквата да се справи с проблема през последните 20 г. Повечето случаи включват малтретиране, станало, както се твърди, много преди Църквата да въведе настоящата си политика и програми за обучение.
Заслужава да се обърне внимание и на друг важен момент. Случаите на малтретиране от страна на духовенството, които се разпространиха експлозивно из страната през 2002 г., включваха обвинения срещу църкви, прикривали свещеници и служители насилници. За разлика от това Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни почти никога не е била съдена за малтретиране, извършено от нейните епископи. Вместо това при случаите, повдигани срещу Църквата, обикновено става дума за член, който е малтретирал друг член. Често предполагаемото насилие дори не е ставало в сграда на Църквата, нито във връзка с някаква църковна дейност.
И така в тези случаи Църквата ще се защитава не защото има нещо да крие, а защото има нещо скъпо да опази — децата.
Божието слово към Църквата
Следва откъс от едно обръщение към членовете на Църквата по света на президент Гордън Б. Хинкли от Солт Лейк Сити, април 2002 г.:
“Подобно малтретиране не е ново. Има факти, сочещи, че такова е имало още от древни времена. Това е едно най-осъдително, трагично и ужасно действие. Със съжаление казвам, че много ограничено проявление на това ужасно зло съществува и сред нас. То е нещо, което не може да бъде допускано или толерирано. Сам Господ казва: “А който съблазни едно от тия малките, които вярват в Мене, за него би било по-добре да се окачеше на врата му един воденичен камък, и да потънеше в морските дълбочини” (Матея 18:6).
Това е много строг език от Княза на мира, Сина Божий.
Цитирам от Църковия наръчник с инструкции: “Позицията на Църквата е следната: малтретирането не може да бъде толерирано под никаква форма. Хората, които упражняват насилие . . . подлежат на Църковно наказание. Те не следва да получават църковни призования и препоръка за храма. Дори ако човек, който е малтретирал дете сексуално или физически, получи църковно наказание и по-късно бъде възстановен в пълно общение или повторно приет чрез кръщение, ръководителите не следва да призовават този човек на никакъв пост, свързан с работа с деца или юноши, освен ако Първото Президентство не разреши премахване на бележката от членския картон на човека”.
В случаи на насилие първата отговорност на Църквата е да помогне на пострадалите и да защити онези, които биха могли да бъдат уязвими за бъдещо малтретиране”.
Ние работим по този проблем от дълго време. Увещавахме епископите, президентите на кол и други да оказват помощ на жертвите, да ги утешават, укрепяват и да им помагат да разберат, че случилото се е грешно, че е станало не по тяхна вина и че няма нужда да се случва отново.
Издавахме публикации, открихме телефонна, на който служителите на Църквата могат да получат съвет как да се справят със случаите и предлагаме професионална помощ чрез Семейните служби на Църквата.
Тези деяния често са криминални в своята същност. По закон те подлежат на наказание. На тази гореща линия на разположение има професионални съветници, включително адвокати и социални работници, които да посъветват епископите и президентите на кол относно задълженията им при тези обстоятелства. Хората от други страни следва да позвънят на съответното областно президентство.
Сега, делото на Църквата е дело на спасението. Искам да наблегна на това. Това е дело за спасяване на души. Ние желаем да помогнем и на жертвата, и на виновника. Сърцата ни страдат за жертвата и ние трябва да действаме, за да й помогнем. Сърцата ни са обърнати и към виновника, но не можем да толерираме греха, в който той може да е виновен. Където има престъпление, има и наказание. Гражданският закон ще свърши своята работа. А религиозният закон -- своята, което често означава отлъчване. Това е едновременно деликатен и сериозен въпрос.
Въпреки това ние осъзнаваме и трябва винаги да осъзнаваме, че когато наказанието е изтърпяно и исканията на правосъдието са били задоволени, ще се намери услужлива и добра ръка, която да се протегне за помощ. Може да има продължаващи ограничения, но ще има също и доброта”.